chapter i. the scandal.

Родън вървеше с нежелание към огромния кабинет на баща си. Вратата вече се виждаше в края на коридора, но това го караше да се мръщи все повече с всяка стъпка, която го отвеждаше до нежеланата среща. Среща, която щеше да се окаже и последна за баща и син.
От известно време отношенията в семейство Йосарян бяха меко казано обтегнати. Всеки обвиняваше някой друг за собствените си несгоди. Най-виновен винаги излизаше синът, който привидно бе обичан по един извратен начин, но всъщност беше до болка мразен или поне в това вярваше той. Близначката му бе негова противоположност и винаги беше дарявана с нежност, която сърдитият ѝ брат не познаваше.
Недолюбването на Родън идваше от непокорната му личност, която се прояви още от ранна детска възраст. Всичко се дължеше на вечно заетите му и амбициозни родители, които трепереха върху крехката му сестра. Момчето израстна инатливо, горделиво и правещо каквото сметне за добре, което винаги се оказваше обратно на правилата в дома им. Това представляваше мнението на огромна част от познаващите го, но истината бе съвсем друга и много по-сложна.
Всяко семейство имаше своите тайни и ги пазеше ревностно. В очите нa всички останали Йосарян изглеждаха по един начин, но вътре при затворени врати беше много различно. Мрачно и запустяващо. Готово да се срине във всеки един момент като изоставена къща, в която няма обич и уют.
Наследникът на семейството почука леко на вратата, а след това влезе внимателно. Стъпките му не издадоха никакъв шум. Озова се в кабинета като сянка, която не искаше да бъде забелязана. За беда гневът и напрежението вече бяха изпълнили широкото пространство и само трябваше да прехвърчи първата искра, за да започне пожара.
Хектор Йосарян отдавна спечели доверието на крал Тераис. Даваше му достатъчно добри съвети през годините, за да се задържи на позицията си като съветник и до ден днешен. Само смъртта щеше да спре възхода му, а тя чукаше глухо на вратата.
В очите му Родън не беше достатъчно... не беше добър в нищо. Не знаеше какво прави, а трябваше да бъде до него през цялото време и да се учи. Да наследи поста му с достойнство. Годините минаваха, а нехранимайкото ставаше все по-непокорен и така се изплъзваше от ръцете му, а властният човек обичаше да държи всички нишки в себе си. Тази не беше в дланта му и това събуждаше неконтролируемия му гняв.
Повод за скандала беше поредното грешно решение взето от страна на момчето и грешното изпълнение на една задача. Много тежки думи бяха изречени и от двете страни. Баща и син си бяха позволили да се нападнат един друг като двама непознати и още повече като смъртни врагове, които всеки момент щяха да се убият.
Родън винаги щеше да помни думите на баща си, които чу за последно. Те прогориха душата му като нагорещено от ковач желязо и оставиха белег, който никога нямаше да изчезне.
„Добре, че е сестра ти, защото никога нямаше да повярвам, че си мой син. Винаги си се държал като копеле. Ти си едно проклето разочарование!“
Вратата беше затворена с трясък. Гневът кипящ в цялото тяло на Родън можеше да се долови от тежките му стъпки, които отекоха в коридора. Не вървя дълго преди да се озове на широката тераса в края на коридора, която в този миг беше подгизнала от сипещия се порой.
Чу се вик събиращ в себе си гняв и разочарование. Болката от едно по-различно разбито сърце. Страданието на момче, което никой не се опитваше да разбере.